Когато Елица купи стария апартамент в центъра, тя беше очарована от високите тавани, дървените врати и светлината, която влизаше през големите прозорци. Единственото странно нещо беше малката стая в края на коридора — тясна, с едно прозорче, което гледаше към вътрешния двор.
Още първия ден тя усети лек аромат вътре. Не беше силен. Не беше натрапчив. По‑скоро… женски парфюм, старомоден, с нотки на роза и ванилия. „Сигурно е останало от предишната собственичка“, помисли си тя.
Но ароматът се появяваше само когато тя се връщаше от работа. Никога, когато беше вкъщи. Никога, когато проветряваше. Никога, когато стоеше в стаята.
Само когато се прибираше.
Една вечер Елица се прибра по‑рано. Отключи тихо, без да включва лампите. И тогава го усети — ароматът беше по‑силен от всякога. Топъл, плътен, почти като присъствие.
Тя влезе в стаята. Празна. Тиха. Но въздухът беше наситен, сякаш някой току‑що беше минал оттам.
Елица остави чантата си и седна на леглото. Сърцето ѝ биеше по‑бързо, отколкото трябваше. „Няма логика“, прошепна тя.
Вижте още: В капана на тишината: Какво се случи в центъра на София?
На третата седмица тя забеляза нещо ново — малка, кръгла кутия под перваза. Сребриста, леко надраскана, с капаче, което се отваряше трудно. Вътре имаше остатък от пудра. И огледалце, което беше леко напукано.
Когато го отвори, ароматът стана по‑силен. Същият. Старата роза. Ванилията. Топлината.
Елица остави кутията на масата. И тогава забеляза нещо по‑странно — огледалцето беше замъглено, сякаш някой току‑що беше дишал върху него.
Съседката от третия етаж, възрастна жена с бавни движения и остър ум, ѝ разказа историята.
„В тази стая живееше една жена. Самичка. Казваше се Лора. Беше красива, винаги с червено червило и онзи парфюм… как се казваше… нещо с роза. Умря преди години. Тихо. Никой не разбра веднага.“
Елица усети как кожата ѝ настръхва.
„Ароматът… понякога се връща“, добави жената. „Казват, че Лора не е напуснала напълно.“
От този ден нататък ароматът започна да се появява по‑често. Понякога — рано сутрин. Понякога — посред нощ. Понякога — толкова силно, че Елица се будеше.
Една нощ тя реши да остави вратата на стаята отворена. И точно в 3:14 се събуди от усещането, че някой минава покрай леглото ѝ. Не звук. Не стъпки. Само аромат. Плътен, топъл, почти като прегръдка.
Една сутрин Елица намери нещо, което не беше там преди — върху огледалото в стаята имаше следа от пръст. Една единствена линия. Тънка. Женска. Сякаш някой беше прокарал пръст по него.
Тя взе кутията с пудрата и я отвори. Огледалцето вътре беше чисто. Но когато го наклони към светлината, видя нещо, което не беше забелязала преди — на ръба, почти невидимо, беше гравирано:
„Не съм сама.“
Елица затвори кутията. И оттогава не влиза в стаята след залез.
Но ароматът… понякога идва сам.
Вижте още: Историята на момичето, което виждаше бъдещето насън












