Веднъж попитах един много близък до мен човек:
— Защо близките ни стават толкова непоносими в напреднала възраст? Тези, които ни познават най-добре, които познават всичките ни слаби места, са тези, които ни удрят точно там, където ни боли най-много. Понякога с невероятна прецизност, сякаш го правят нарочно, и с някакво странно любопитство гледат как се чупим.
И този мъдър човек ми отговори:
— Знаете ли, има два периода в живота, когато човек става труден за най-близките си. Може би това е начин да направите раздялата по-поносима.
Първо се случва в младостта, когато юношите стават бунтовници точно преди да напуснат дома на родителите си. Толкова ги изтощават с поведението си, че родителите често вместо тъга изпитват облекчение, когато детето най-накрая си тръгне и започне самостоятелен живот. Нежните връзки постепенно се разкъсват, така че раздялата вече не боли толкова много.
Същото се случва и в напреднала възраст. По този начин природата ни подготвя за последно сбогом. Колкото по-труден и непоносим е любимият човек през последните години, толкова по-малко болезнено е сбогуването. Връзките се късат още приживе и накрая остава само чувството за дълг, докато нежността бавно се губи.
Но най-трудно е за тези, които успяват да съхранят тази нежност и в двата случая.
Защото понякога тя е тази, която разбива живота.












