ЛюбопитноСвят

Среща в кафене край Дунав го разкъсала на парчета!

Advertisement

Той израснал с убеждението, че майка му е починала, защото това му е казал баща му , а след това открил истината за майка си, която по-късно срещнал. 

„Не те мразя. Просто… не знам кой съм“, казал ѝ той.

Той е роден като Амар С. в малко босненски град. Израства с баща си Самир, мюсюлманин, който е строг, мълчалив човек и рядко показва емоциите си. В къщата им няма картини по стените, няма стари албуми, няма следи от миналото.

Advertisement

„Тя почина, когато беше бебе. Това е всичко, което трябва да знаеш“, казваше му баща му, когато го питаше за майка му.

Амар не помни майка си, баба Фадила беше до него, даряваше го с любов и подкрепа, но разбира се, не можеше да замести майка му. Когато я питаше за някоя болезнена тема, тя му казваше, че е малък, за да разбере всичко.

Един следобед, докато чистел мазето, тогава вече млад мъж на 30 години и студент по социология, той намерил стара кутия, скрита зад стар скрин, а в нея някакви документи, детски дрехи и снимка.

Черно-бялата снимка показваше млада жена с нежна усмивка, а на снимката пишеше: „За сина ми, Алекс. Ако някога искате да знаете истината – мама Ена.“

Advertisement

„Алекса? Ами това не е неговото име. Алекса, коя е Алекса?“, зачуди се той. В същия ден той се изправи срещу баща си с това писмо. „Коя е тя? И защо на снимката пише, че съм Алекса Симич?“.

Бащата първоначално отрече, че синът му е на снимката. „Казваше се Ена. Беше християнка. Сръбкиня. Запознахме се в Сараево преди войната. Влюбихме се въпреки всичко. Ти си роден през 1994 г. Тя беше под натиск от семейството си, а аз бягах от семейството си. Накрая тя не издържа. За да убедим баща си да приеме брака ни, те кръстихме като Алекса. Но дори това не му беше достатъчно. Тя си тръгна и ме остави с теб. Когато разбрах, че тя няма да се върне при мен, че това е краят, те кръстих Амар. Кръстиха те като Алекс, но аз те отгледах във вярата си. Майка ти не умря, но… не знаех как да ти обясня, че я няма.“

„Не знаеше? Значи ми промени името? Вярата? Самоличността?!“, ядосал се синът, а бащата добавил: „Исках да те защитя. Да те спася от болката. От това да бъдеш разкъсван между два свята.“

„Ако съм роден като Алекса, защо трябваше да бъда някой друг“, мислеше си той дни наред.

Advertisement
Първа среща с майката

Чрез регистри, стари адреси, роднини и социални мрежи той намери майка си. Ена се премести в Нови Сад преди повече от десетилетие. Омъжи се. Нямаше повече деца, работеше като учителка по немски език.

Той ѝ изпращал писма: „Казвам се Амар. Роден съм Алекса. Това говори ли ти нещо и искаш ли да поговорим?“. Два дни по-късно пристигнал отговорът. „Да. И чета това през сълзи. Бях страхливец. И да – липсваше ми всеки ден.“

Срещнали се в едно кафене край Дунав. „Бях дете. Уплашена. И двамата бяхме. Носех снимката ти години наред. После спрях – защото ме болеше твърде много. И си мислех, че ще ме намразиш. Знаеш ли, войната ни донесе много и ни отне много“, казала му тя.

„Не те мразя. Просто… не знам коя съм“, каза ѝ той, а тя отвърна: „Ти си мой син. Амар, Алекса, вие сте това, което носите в себе си – носите и мен, и него. И истината.“

Advertisement
Той прости на баща си.

След като се прибрал у дома, той казал на баща си: „Не знаеше по-добре, но не трябваше да ми отнемаш избора.“

Той го попита: „Намери ли я?“. Той му отговори: „Намерих. И говорихме. И знаеш ли какво? Все още те обичам, ти си ми баща и никога не се страхувай, че ще ти обърна гръб. Но никога няма да ти простя, че ме преименуваше, преобрази, сякаш бях кукла, а не дете.“

„Ти не си кукла. Ти беше всичко, което имах. И се страхувах да те загубя. Затова те направих само моя“, извика той.

Advertisement

В паспорта му все още пише Амар, но в дневника, който си пише, се подписва като А. Шехич. А майка му му е казала и това: „Бях в капан между дълга и желанието за свобода. Не знаех как да бъда добра съпруга и майка. Страхувах се да не загубя себе си. Да напусна Амар беше най-голямото ми поражение. Сърцето ми се късаше. Но не знаех как да остана. А имаше всичко, и пелин, и мед…“.

Днес Ена и Амар разговарят ежедневно. Споделят спомени, планове и страхове. Ена се опитва да навакса загубените години, но знае, че времето не се връща.

„Уча се как да бъда майка след две десетилетия почивка. Всеки ден е нов урок. Научих, че любовта е по-силна от грешките.“

Амар сподели историята си на страницата си във Facebook: „Всяко дете заслужава да знае корените си. И всеки родител заслужава възможност за помирение. Не е лесно, но е възможно“, се казва на страницата на улица „Сараево“ във Facebook.

Advertisement
Advertisement

Още от тази категория

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.