Поставянето на ясни граници за децата от ранна възраст е ключов фактор за правилното развитие на детето и здравословните и качествени взаимоотношения помежду им в бъдеще.
Често обаче се случва родителите да пропуснат тази важна стъпка, което води до това, че порасналите деца не уважават достатъчно родителите си и разчитат твърде много на тях финансово и във всякакъв друг смисъл. Въпреки че е естествено да искаш да помогнеш, прекаленото снизхождение може да попречи на детето да развие самостоятелност и отговорност.
В тази връзка терапевтът и психолог Джефри Бърнстейн сподели две ключови граници, които помагат на родителите да си възвърнат контрола над живота си, като същевременно насърчават децата да станат по-независими.
Определяне на финансови ограничения
„Родителят може да се чувства под натиск постоянно да помага на дете с финансови проблеми, но ако тази помощ се превърне в правило, а не в изключение, детето може да разчита на родителя, вместо да развива свои собствени умения за управление на парите. Вместо автоматично да дава пари, е полезно да се изясни: „ Обичам те, но плащането на сметките ти не е моя отговорност. Ако реша да помогна, това няма да е задължение, а мое решение “ , каза Бърнстейн.
Въпреки че детето първоначално може да реагира с гняв или разочарование, в дългосрочен план то ще се научи да управлява самостоятелно финансите си и да поема отговорност за собствените си разходи.
Поставяне на емоционални граници
„Родителят може да се чувства задължен винаги да слуша и да решава проблемите на детето си, но това може да доведе до емоционално изтощение. Вместо да бъде постоянният емоционален поддръжник, който поема тежестта на всички проблеми, родителят може да каже: „Тук съм, за да те подкрепя, но управлението на емоциите ти не е моя отговорност. Как и кога ще окажа подкрепа е мое решение.“ „Въпреки че детето може да е наранено в началото, с течение на времето то ще развие емоционална устойчивост и способност да решава проблемите си“, обяснява терапевтът.
Той обаче добавя, че в ситуации, в които детето има сериозно психично разстройство, което му затруднява да функционира, може да е необходима допълнителна подкрепа.
„Но дори тогава, поставянето на граници и насърчаването на детето да поеме колкото е възможно повече отговорност за собственото си здраве остава ключово. Участието на професионална помощ, общността и наличните ресурси може да осигури по-добро решение, без родителят да поема ролята на единствен опорен орган“, обясни той.
„Когато родителите направят крачка назад, порасналите деца получават шанс да направят крачка напред. И когато го направят, те често откриват чувство за способност и увереност, за които не са знаели, че имат“, заключи Бърнстейн.












