През 1882 година в кафенетата и канцелариите на Пловдив великият Иван Вазов забелязва раждането на един нов обществен тип. За него тогавашните държавни служители започват да се отличават с тревожни черти: самонадеяност, безгрижност и интелектуална леност, превръщайки обществената служба от отговорна мисия в удобен начин за прекарване на времето.
Канцеларията като край на развитието
В статията си, публикувана на 28 април 1882 г. във вестник „Народний глас“, Вазов не атакува самата администрация, а опасната нагласа, че назначението на служба е крайната точка на личностното развитие. Той описва как млади хора, дошли от различни сфери – от търговията или ученичеството – бързо се установяват в зоната на комфорта, където книгите и умствените занимания са заменени от безжизнен канцелярски език.
Писателят противопоставя стария търговец, който е пазил книгите си сред тефтерите, на новия чиновник, който няма нито воля, нито време да търси знание, задоволявайки се с външния блясък на своята позиция. Според автора, постоянното пребиваване в кафенетата и липсата на цел водят до опасно умствено и нравствено похабяване.
Предупреждение за бъдещето
Вазов изразява опасения, че ако тази тенденция продължи, обществото ще се сблъска с цял слой от недоучени и самодоволни служители. Тези хора, според него, ще бъдат неспособни на самостоятелно мислене и инициатива, което неизбежно ще забави обществения прогрес.
Най-силният удар в текста е краткият и безпощаден финал: „Нашето чиновничество не чете. Нашето чиновничество не мисли“. Тези думи остават актуални и днес като предупреждение за опасностите от интелектуалната стагнация и отказът от постоянното учене.
Източник: fakti.bg












