Зорица Горчевска, майката на убитата четиринадесетгодишна Ваня , изпрати вчера писмо до съда чрез адвоката си, което не беше прочетено докрай. Частта беше представена и съдия Ивица Стефановски заяви, че не може да бъде прочетено докрай, защото не се отнася до имуществено-правния иск, по който пострадалата страна е трябвало да заяви.
Неутешимата майка казва, че „търси справедливост – справедливост за Ваня“.
Писмото на майката
Писмото, доставено до „Skopl1“, е възпроизведено изцяло:
„Ваша чест,
Обръщам се към вас не само като майка на Ваня, а като човек, който живее с най-силна и необяснима болка.
В продължение на почти година цялата общественост внимателно следеше този мъчителен процес. Всички подсъдими пледираха невинни по обвиненията. По време на процеса бяха представени множество веществени доказателства и свидетелски показания. Всеки ден и навсякъде чуваме различни конспиративни теории, защити, основани на предполагаемо политическо преследване, нагласени действия, безброй възражения… Но, за съжаление, един факт остава безспорен – Ваня вече не съществува.
Отвлякоха я и я отведоха. Убиха я безмилостно, по най-бруталния начин. Детето ми. Когато чуехме за някакво нещастно събитие по света, казвах на двете си дъщери, че такива неща не се случват в Македония , в нашата страна. Те бяха далеч от мен.
Но се случи. И се случи на мен, на моите близки. И не бива да се случва отново. Никой родител не бива да преминава през това, през което преминах аз – да изпрати детето си на училище и да го намери в ковчег седмица по-късно. Ваня беше живот, с очи, с глас, с планове.
Тя беше дъщеря, сестра, племенница, братовчедка, приятелка. Беше на 13 години и като всеки деветокласник очакваше с нетърпение дългоочакваното си завършване. Правеше планове със съучениците си за зимната и лятната ваканция и се подготвяше за новите предизвикателства, с които щеше да се сблъска в гимназията – съжаляваше, че е била разделена от приятелите си от началното училище.
Тя обичаше да гледа стари филми от 70-те и 80-те години. Знаеше знамената и столиците на буквално всяка държава по света. Когато се интересуваше от дадена тема, я изучаваше подробно, намирайки отговора на всеки въпрос. Интересуваше се от история и най-вече искаше да изучава Холокоста – не можеше да разбере как такова зло може да се случи на толкова много хора.
Всяка сутрин тя се приготвяше за училище с музика. И онази сутрин – последната ѝ сутрин, тя стана, пусна си любимата песен и, тананикайки си, се приготви за училище. Изпратих я до вратата и казах: „Ще се видим по-късно, мамо.“ Това беше последният път, когато я видях.
Ваня не издържа финалните изпити. Тя не преживя пътуването със съучениците си, не преживя предизвикателствата на гимназията, новите приятелства, първата любов, създаването на собствено семейство и реализирането на личните си амбиции.
Цяло поколение деца, съучениците на Ваня, преживяха тежка травма от насилствената ѝ смърт. Те посрещнаха дългоочакваното завършване със сълзи, не искайки да се забавляват без приятелката си.
Ваня остави след себе си шокираните и съсипани родители, роднини, братовчеди и най-вече – сестра, която не знае как да продължи живота си. Двете израснаха с убеждението, че независимо от всичко, ще имат една друга.
Дете, което отгледах с любов, с внимание, с мечти. И тези мечти – всяка една от тях – ми бяха отнети. Хладнокръвно. С гняв. С безчовечност. Мина година и половина. Живея този делничен ден всеки ден. Как може човек да упражнява власт над живот, който току-що е започнал?
Това изпитание не ми дава мир. То е моят ежедневен ад. То предизвиква травма, тъга и превърта лентата на болката отново и отново, сякаш всеки ден Я погребвам. Но аз трябва да бъда част от процеса, не по избор, а по необходимост. „Трябва да бъда част от процеса за Ваня, но и за всички майки. Ще получи ли злото наказанието, което заслужава, или ще изпратим посланието, че животът на едно дете не струва нищо? Ваша чест, онази вечер, когато ме заведоха да видя мъртвото си дете за последен път, казах на инспектора през сълзи: „Не позволявайте това да се случи с друго дете.“
Сега отправям същия апел към вас – в тази съдебна зала ние не просто съдим убийството на Ваня – ние съдим правото на всяко дете в тази страна да живее. Да расте. Да мечтае. Не позволявайте това да се случи отново. Подобно престъпление не бива да се толерира. Родителите вече нямат право да плачат и да молят за справедливост. А сега аз търся справедливост. Справедливост за Ванеса. Благодаря ви.“












