Някои хора ни предават, нараняват ни, но ние продължаваме да живеем…
Имам малко гробище от хора, които са ми били скъпи. Те наистина не умряха, но за мен умряха – завинаги. Приятелят от училище, който ме предаде и първата ми любов почиват на него…
Понякога се разхождам по алеите, спирам до гробовете, поднасям цветя или просто минавам покрай тях.
Това гробище е вътре в мен, никой не знае за него. По него не растат плевели, винаги е хубаво и чисто. На него лежат хора, които са ми били скъпи. Понякога ги срещам на улицата, говорим си и продължаваме.
Не боли. Те са мъртви. Вярно, те не го знаят, но аз го знам. Погребах ги, за да не ме нараняват и обиждат, за да няма обръщане на очи по улицата и грозни думи. Само най-доброто за мъртвите.
Колкото по-близо е някой до теб, толкова по-трудно е да го погребеш. Няма начин да легне в гроба, да остави главата и тялото ми, но да се вкопчи в живота, така че трябва всеки ден да го погребвам наново.
Ще имате най-красивите цветя и ковчег, но все пак трябва да лежите в него, съжалявам. Така ще имам спокойствие, няма да ме боли.
Ще плача, ще дойда на гроба ти, никога няма да те забравя, но ти си мъртъв за мен, съжалявам. И продължавам да живея…












