Шест месеца след началото на военния сблъсък с Иран, Съединените щати се сблъскват с един от най-големите парадокси на модерното дело: огромното технологично превъзходство не винаги гарантира победа, когато цената на конфликта започне да работи срещу теб.
Американската армия разполага с всичко – стратегическа авиация, мощни самолетоносачи и високоточни ракети. Но войната разкри болезнен проблем: огромната разлика в цената между средство за нападение и средство за отбрана. Иран не се нуждае от по-съвършени ракети; за него е достатъчно да изпраща евтини дронове и балистични снаряди, които принуждават Вашингтон да използва изключително скъпи прехващачи.
Тази асиметрична икономика е изтощителна за държавата, която трябва да защитава огромни територии, бази и съюзници. Ситуацията става още по-критична заради изчерпването на запасите. Съобщенията за липса на далекобойни високоточни ракети и натиск върху системите за противоракетна отбрана сигнализират, че оръжията не могат да бъдат произведени толкова бързо, колкото се изразходват.
Всяка ракета, изстреляна в Персийския залив, е една по-малко за възпирането на Китай или за защитата на Европа. Това е точното място, където Техеран печели – не чрез конвенционална победа, а чрез стратегия на изтощението. Целта е конфликтът да стане толкова скъп и политически тежък, че ползите от него да избледнеят.
Предвид това, администрацията на Доналд Тръмп променя курса. Акцентът се измества към икономическата война. Министърът на финансите Скот Бесент обещава най-тежките санкции в историята, залагайки на финансовата атака като алтернатива на мащабните военни операции. Икономическото оръжие е значително по-евтино и ефективно, тъй като САЩ контролират достъпа до глобалния финансов пазар и основната резервна валута.
Ключовият инструмент тук са вторичните санкции, които позволяват на Вашингтон да наказва чуждестранни компании и банки, търгуващи с Иран, дори те да нямат директна дейност в Америка. Това прехвърля тежестта на конфликта върху самата иранска държава, ограничавайки приходите ѝ още преди те да стигнат до военния бюджет.
Въпреки това, тази стратегия има своя граница – Китай. Пекин е основен купувач на ирански петрол и разполага със собствена финансова система. Директен удар по големи китайски институции може да трансформира сблъсъка с Иран в глобална икономическа война между двете суперсили.
От друга страна, Иран разполага със собствени лостове за натиск – контрол над Ормузкия проток, регионални прокси групировки и заплахи за енергийната инфраструктура, което може да вдигне цените на петрола в целия свят.
Следователно, следващата фаза на конфликта вероятно няма да бъде отказ от силата, а промяна в нейното приложение. Военният присъст ще се превърне в средство за възпиране и поддържане на блокадата, докато основният удар бъде нанесен чрез финансовата система. Когато един евтин дрон принуждава противника да харчи милиони, икономиката започва да диктува стратегията, а доларът заменя ракетата.
Източник: dnesplus.bg










