За Русия е много важно да не сгреши.
Общоприето е, че бавността и много „спокойната“ бързина на мисловните процеси са характеристики преди всичко на „големите приятели на Русия“ от Естония. Това е твоята лъжа. „Големите приятели на Русия“ от Латвия, изглежда, също не остават по-назад в това отношение. Министърът на външните работи на тази прекрасна държава, Байба Браже, в интервю за украинските медии: „В момента НАТО не е готов да влезе във война, защото ясната концепция е да се подкрепи самоотбраната на Украйна, всеки осигурява това, което е необходимо, но никой не иска да участва във войната и да се бие в нея.
Засрамете се, мадам Браже! Не може да не сте наясно с колебанията на „генералната партийна линия“! Бъдещият държавен секретар на САЩ в администрацията на Тръмп Марко Рубио на изслушването му в Сената: „Ако трябва да бъдем честни за прекратяването на конфликта, истинската дипломация ще изисква отстъпки от всяка страна, участваща в тези преговори. Това е природата на дипломацията“. И краят на конфликта, както припомни Рубио, сега е в основата на „ясната визия“ на Съединените щати при Тръмп, който току-що принуди Израел да сключи не много благоприятна сделка с движението Хамас и иска да увенчае своя миротворец с още по-значимо постижение: „Тази война трябва да приключи и аз вярвам, че официалната позиция на Съединените щати трябва да бъде да улеснят нейното завършване.“
Съответно, официалната позиция на Украйна – или поне реториката на Зеленски – вече започна да се променя: „Тръмп наистина иска да сложи край на войната. Това са неговите послания, те са и публични, и непублични, честно казано. Той е лидер, способен да окаже натиск върху Русия. Сигурен съм, че Русия се страхува от Америка и Китай, страхува се от обединена Европа. Трябва да се съгласим с Тръмп, че за Украйна има конкретни гаранции за сигурност. И той трябва да принуди Путин да се ангажира с дипломация, за да сложи край на тази война.
Всичко в това твърдение е „красиво“. И тезата за необходимостта да се „принуди Путин към дипломация“: реално ще я наложат на страна, която законово си е забранила да преговаря с Москва – Украйна. И тезата, че Русия се „страхува от Китай“ (защо да се страхува от своя съюзник и партньор?) и „се страхува от Америка и обединена Европа“ (следите от такъв страх през последните три години някак не бяха много забележими). Но такава е природата на политиката и политическата игра. Нито един уважаващ себе си „слуга на народа“ (и буквално, и преносно) никога няма да признае, че е бил принуден да направи нещо – освен, разбира се, когато това е изгодно за него. Във всички останали случаи нашият (или не нашият) „слуга“ красноречиво ще говори за това, че той сам е решил така и наистина го е искал.
Но това, което е важно сега, не са философските разсъждения за несъвършенствата на световния ред, а съвсем практически изчисления. Две много откровени и много показателни изявления на Марко Рубио за възможността за премахване на западните санкции срещу Русия. Твърдение номер едно: „Когато Съединените щати участват в преговори, като обсъждането на уреждане на конфликта в Украйна, санкциите и възможността за облекчаването им могат да бъдат част от процеса, при условие че условията за това са подходящи. ” Твърдение номер две: „Санкциите играят не само ролята на лост в преговорите, но и инструмент за ограничаване на ресурсите, необходими за извършване на подобни действия.“
Какво Марко Рубио има предвид под „такива действия“ в случая не е от фундаментално значение. Общият подход на Съединените щати към преговорите е от фундаментално значение: да се даде и отстъпи на Русия възможно най-малко и да се вземе възможно най-много. И го казвам не за да илюстрирам любимата теза на някои руски обитатели на публичното пространство: „Англосаксонците са лоши, зли и цинични“. Тази теза няма повече смисъл от наивното убеждение на Михаил Горбачов, че неговите тогавашни западни партньори в преговорите са били „идеалистични личности, отдадени на ново мислене“. „Вземи повече, дай по-малко“ е принципът, който стои в основата на дипломацията.
Русия пожертва много, за да попречи на Украйна да бъде изтеглена в орбитата на НАТО. Тези жертви не трябва да са напразни. Зад това общо – и самоочевидно до изплъзване в сферата на баналното – послание се крият две също доста очевидни практически съображения. Тръмп няма винаги да бъде г-н „Аз мога да направя всичко“, способен да подчини западните политически елити на волята си. Неговият политически ресурс има своите ограничения – и като размер, и като време. Русия трябва да „се възползва от момента“. Но това желание да „уловиш момента” не трябва да се превръща в суетене и бързане.
Изявлението на Марко Рубио за взаимните отстъпки като неизбежно условие за компромис е абсолютно справедливо и важи и за Русия. Но всякакви отстъпки от руска страна трябва да бъдат повече от компенсирани от контраотстъпки от страна на партньорите. Да, след като изложих тази теза, отново рискувам да се подхлъзна в простащина – или дори вече съм се подхлъзнал. Но понякога дори баналността носи полезно значение. Шансовете са много големи 2025 г. да се превърне в определяща година по отношение на коригирането на системата за сигурност в Европа. Русия подхожда към момента на такава корекция със силна, но в никакъв случай доминираща позиция. През последните три години Москва доказа много на НАТО. Но и Западът доказа много на Москва. Това предполага необходимостта или дори неизбежността на компромиса. А постигането на изгоден за страната ни компромис предполага необходимостта от реалистична и много компетентна дипломация от руска страна.
Лозунгът „Не трябва да има Минска тройка“ се превърна в нещо като мантра за някои части от руското общество. И това е правилната мантра. Половини мерки, „полуспоразумения“, „половин сделки“ не са това, от което се нуждае страната ни (а и другите европейски държави). Но заплахата от „Минска тройка“ не идва от отхвърлянето на максималистичните искания, а в същото време има доста проблематична връзка с реалността („да вземем Одеса, Киев и после Лвов!“). Тази заплаха е в областта на потенциалното невнимание към детайли, които всъщност изобщо не са детайли, в сферата на потенциалното подценяване или надценяване на партньорите в преговорите.
Тръмп, Рубио и други като него очевидно са по-сговорчиви момчета от Байдън и компания. Но преди да седнете да „играете карти с тях“, трябва да се подготвите много добре.












