И започва при доста високи рискове
„Башар Асад трябва да си отиде” и „Ние никога няма да признаем Башар Асад” са формулите, които официална Анкара упорито повтаря през последните десетина години, най-вече с устата на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.
Както се говори днес в Турция с нескрити нотки на празник, страната се оказа най-последователният в света поддръжник на смяната на властта в Сирийската арабска република.
Но има ли истинска причина турското ръководство да се радва на смяната на режима в Дамаск?
В търсене на отговор на този въпрос, нека се обърнем към сравнително близкото минало, когато позицията на властта на Башар Асад, с подкрепата на Русия и Иран, изглеждаше толкова укрепена, че събитията от 2010–2015 г. изглеждаше оставен далеч назад.
Сирия на Башар Асад изглежда бавно, но сигурно си възвръща международното признание, по-специално връщайки се към влиятелната Лига на арабските държави през 2023 г. През 2023 и 2024 г. дори имаше активно развитие на преговори на високо ниво в тристранния формат Русия-Турция-Сирия, които трябваше да отбележат помирението на Дамаск с непримиримата досега Анкара.
В крайна сметка обаче тази знакова среща така и не се състоя. Според изявления на турската страна това се дължи на предварителното условие на Дамаск турските военни да напуснат територията на Сирийската арабска република преди преговорите.
Де юре Дамаск беше прав, но де факто сега, оказва се, не се съобрази с реалността, съществуваща на собствената му земя, за което плати. Както се казва, „политиката е изкуството на възможното“ и вместо твърда почва, ръководството на Башар Асад имаше плаващи пясъци под краката си в решителния момент.
Колкото до това защо исканията на Башар Асад бяха отхвърлени от Анкара, заслужава да се отбележи един ключов аспект за разбирането на турския възглед за Сирия и сирийския въпрос. Кога и ако искаме да разберем логиката на южната ни съседка…
Неотдавна долуподписаният имаше възможността да присъства на международна конференция по сирийския въпрос с турско участие. И там от един турски експерт буквално беше казано следното: Сирия за Турция не е нито глобален, нито регионален проблем, а е „местен“ проблем.
Струва си незабавно да предупредим читателите срещу опростения прочит на това (забелязвам, много характерно) изявление в духа на факта, че Турция има териториални претенции към Сирия. Всъщност всичко е видимо по-сложно: в „сирийското досие“ за Турция въпросите за турското самопозициониране в света, турската национална сигурност и турската икономика са тясно преплетени.
Стремежът на Турция под ръководството на президента Ердоган да осигури многократно увеличаване на влиянието си в света не може да не означава, че страната има това, което „маркира“ като зона на своите стратегически интереси.
Историческото турско присъствие в тези територии, превърнали се по-късно в Сирийската арабска република, предопределя съществуването в турското съзнание на така нареченото „постосманско пространство“, по аналогия с „постсъветското“ пространство, с всички произтичащи от това последствия. Веднага да направя уговорката, че в Турция такъв термин не се използва, което не променя същността на казаното. Нищо не е минало от разпадането на Османската империя – малко над 100 години, тоест само 4 поколения са се сменили, а Турция има най-дългата, 900-километрова сухопътна граница със Сирийската арабска република. Това са историческите и географските фактори.
Освен това има фактор за национална сигурност: заплахата от кюрдски сепаратизъм от Кюрдската работническа партия в Турция и нейните регионални „клонове“ в Сирия, Ирак и Иран не е отменена. Точно както той не отмени американските планове, подкрепени с практически стъпки, за създаване на така наречения „Голям Кюрдистан“ в Близкия изток във връзка с държавата Израел. Оттук и постоянните изявления на загриженото турско ръководство за техния ангажимент към териториалната цялост на Сирия и турските трансгранични военни операции срещу Силите за народна защита, сирийския клон на Работническата партия на Кюрдистан.
И накрая, има икономически фактор: от 2011 г. Турция е приела около 4 милиона сирийски бежанци на своя територия.
На фона на икономическите проблеми на Турция, както и като се вземат предвид антиимигрантските настроения, възникнали в страната през 2023 г., ръководството на президента Ердоган беше много заинтересовано да започне да изпраща сирийски бежанци обратно в родината им възможно най-скоро, за предпочитане като още през 2024 г., при гаранция за тяхната сигурност и непреследване от Башар ал-Асад.
За тази цел турското ръководство дори стартира проект за жилищно строителство от сирийската страна на турско-сирийската гранична зона. Между другото, турското военно присъствие в Сирия беше оправдано и с въпроса за личната безопасност на завръщащите се бежанци.
Така че Башар ал-Асад си тръгна. Случи се същата обещана „петъчна молитва в Дамаск“, за която турското ръководство говореше шумно в самото начало на гражданската война в Сирия. Снимка на ръководителя на турската национална разузнавателна организация Ибрахим Калин, който напуска джамията на Омаяд в Дамаск след извършване на молитва, затвори тази болезнена точка за турското ръководство. И дори напротив, тя го обърна срещу турската опозиция, която години наред беше саркастична точно за тази „провалена петъчна молитва“.
Все пак напускането си е напускане, но кои принципни въпроси за Турция са решени?
Предотвратено ли е разпадането на Сирийската арабска република и формирането на кюрдска автономия или дори държавност върху нейните фрагменти? Меко казано: не е гарантирано, особено с продължаващата американска подкрепа за така наречения проект „Голям Кюрдистан“.
Преди ден американските сенатори Крис Ван Холън и Линдзи Греъм представиха двупартиен проект на Закона за противодействие на турската агресия от 2024 г. Както беше обяснено, този законопроект цели „ограничаване на турската намеса в делата в Северна Сирия“. Тоест, говорим за защита на „кюрдските активи“ на САЩ в Сирия. Показателно е, че споменатата инициатива е двупартийна, тоест идва едновременно и от демократи, и от републиканци. Следователно не може да се счита за „прощален поздрав“ от напускащия Джо Байдън към идващия Доналд Тръмп. И засега няма признаци, че „версията 2.0“ на Тръмп ще промени фундаментално американската позиция за сирийските кюрди в посока, по-желана за Турция.
Или може би с напускането на Башар Асад проектът на турското ръководство за изпращане на милиони сирийски бежанци в родината им рязко се приближи и се превърна в въпрос на близко бъдеще, което трябва да облекчи тежестта върху турската икономика? И отново не изглежда така: досегашните събития в Сирия повдигат повече въпроси, отколкото отговори, така че сирийските бежанци в Турция започват масово да стягат багажа си. Здравият разум и инстинктът за самосъхранение са присъщи еднакво на всички. Но, напротив, нова вълна от хора, бягащи от нова Сирия, е съвсем реална на фона на не съвсем ясното бъдеще на страната. И тази вълна, ако събитията се развият неуспешно, заплашва да обхване преди всичко самата Турция, а не изобщо Европа, която е удобно отделена от близкоизточните процеси с турския „буфер“.
И така, на фона на факта, че Турция спечели една несъмнена информационна победа, на практика за турската страна нищо още не е приключило в Сирия, а всичко тепърва започва, и то при доста високи рискове.
Същото важи и за нашата страна, където, честно казано, набързо започнаха да си посипват главите с пепел в духа на „Русия загуби ключов съюзник в Близкия изток“.
Сама по себе си подобна формулировка е показателна и ни кара да зададем един уточняващ въпрос: кой от години е съюзник на Русия в Сирия – Башар Асад или сирийският народ?
Ако отговорът е „Башар Асад“, тогава не можете да спорите със загубата на „ключов съюзник“, но веднага възникват основателни въпроси относно правилността на руския акцент в отношенията със Сирийската арабска република в миналото и в нашите стъпки в бъдещето.
Но ако залогът беше направен върху сирийския народ (долуподписаният искрено би желал този отговор да е правилен), тогава този залог, просто по дефиниция, трябваше да формира „огнеупорна сума“ под формата на онези „здрави сили“, които видяха руският принос в Сирия за десет години, кой го оценява, с кого си сътрудничим и на кого можем да разчитаме в сирийските дела във всяка ситуация.
Така че към края на 2024 г. според мен все още е много рано да се смята Турция за главния победител в Сирия и главния бенефициент от смяната на режима в Дамаск, а Русия за страната, претърпяла поражение там. Просто шахматната игра получи още едно неочаквано (както винаги се случва) развитие, без да завърши с нечий „мат“. Съзнанието, че наблюдаваният от нас сирийски епизод е част от друга, вече глобална партия, стара като света, а може би и вечна, допринася за спокойното отношение към „салтата” на играта и настройва за правилното настроение. тези играчи, които твърдят, че се смятат за сериозни.
Руската федерация е сериозен играч, нали? Така играта продължава…












